https://goo.gl/images/V17kWR

https://kibea.net/author/1698

Boyan Obretenov Poems 4

Ами сега

!

стига вече

свежда се върбата над зеленясалото езеро

във клоните й две луни

отдолу патки

стига вече

изправя се върбата и хвърля фалша на луните

върху яйцата

патките са насадени на собствено яйце

така и трябва

показват се шараните злояди

гладни

озверели

не за ядене

за глад

гладът е също ненаситен и омайващ

самоизяждане

стига вече

докъде ще стигнем с тези плачещи върби

от плач очите ни се разкривиха

от плач без смисъл

плачът си има назначение

стига вече

плачем хей така

конвулс

тръпка от рефлекси

последните защитни сили които искат да се самозащитят

стига вече

патки с патки.

!!

ами сега

с тези брадви брадясахме от скука и безсмислие

прошарихме се от безпътие

накосо гледаме

накриво мислиме

остана ни единственото безпосочие

бедънен кладенец във който плуваме за да удавим месечината

опулена ухилена и гола

ами сега

кръвта струи но не пулсира

здравецът вони

люлякът ли замириса

лошо

ще има ли сега след после

ами сега не сме ли после

изобщо имаше ли нещо

каквото и да е

мъничко сега и мъничко преди

о да бе да бе

забравихме предито

предци май имахме и там каквото трябва

вълчиците ни кърмеха и пазеха ни завет

диви кози блееха и самодиви се разхождаха из туй което никога не сме били

ами сега

какви ги върши тази орисия с метла на рамото

да мине снегоринът та да отнесе и последната пъртина

заешките ни следи

какво сега

какво сега

така и не разбра че нищо няма да се случи

ами сега

!!!

асфалтът жми

градът е сляп

дърветата останаха без цвят

а цветовете без боя

деца боя се зарад вас

не съм го казал аз но пак си се боя

вървят чадърите на невъзвърнатите дни

пробити лодки в които правехме любов

напук на чайките

да бъдеш снажен беше нещо

да бъдеш нищо беше гордост

затваряхме усти

отваряхме очи

по вените течаха мисли

недоизпити капки водка

шишетата миришеха на шир

без ръж

остана сляп асфалт и мижещ град

едно безкрайно село

като свят

!!!!

така ми писна че ми писнаха ушите от писъка на моята глухота и от празнотата на всички словеса

прощавай ад

за всеки рай си има пътник

натам съм се упътил

добре че не съм Данте

Boyan Obretenov for Krastjo Pastuhov

Идвам пак с тролея разбрицан

от музея на тролейбусното небитие

което никога не се е случило

тролеите са като кръчмите

легенда

звезди и фарове

все едно да пътуваш с кръчма

или да поркаш в тролея

не става

нали

любов в асансьор

по бива

фалшиви бяха тролеите разбрицани

фалшиви бяха кръчмите

измислени от нас

и от кръчмарите

едно бе истина

смърдеше там

и духаше

и беше влажно

дори и скъпо

а в асансьора бе безплатно

чисто и потно

ухаеше на първи път

издигаше се

падаше

издигаше се

падаше

накрая

застиваше

между етажите

скандал

за асансьора

скандал

и за съкооператорите

това ли търсехме

скандали евтини

но ухаещи

на чиста пот

устроени

със онова

което се нарича

чиста съвест

милите скандали

на ароматната ни младост

можехме ли повече

не казвай не

защото ножът

беше в нас

а хлябът

бе от Неизвестното

нож за въжетата

гранясали

на смахнатия асансьор

и ха сме рекли

ха сме го стоварили

върху зъбчатия му задник

но само мисълта

за сгромолясване

на нещо

или на някого

не дай Боже

бе влажна

скъпа

и подухваше

като в измислените кръчми

избрахме си

нагоре и надолу

надолу и нагоре

а като краен резултат

застиване между етажите

и тих скандал

и спомен за скандал

и тъничко намигване

към внуците

които

обаче

го приемат

като дефект

на възрастта

заспи сега

в спомена

за Нещото

за Нищото

за Всичкото

завий се

с продраното перде

на кръчмата Троян

и пий едно

за Велизар Николов

и малка

за Лачански

тролеят бричкав

скърца

ти чувал ли си

за тролей

с пробити гуми

дай да ги спукаме най сетне

за да изфучи

от тях

въздухът

какъвто бяхме

и с асансьора

на звездите

да стигнем

там

където ни е мястото.

Boyan Obretenov Poems 3

ПОЕМА ЗА НЕЗАВЪРШЕНИЯ ПОКОЙ

Приеми.

Настъпва безразличието към плътта,

което като ручейче

минава покрай корените на брезата,

без да ги докосне

по слепия си път

към нищото.

Било е всичко.

Нищото сега е твое.

Как ще ти олекне

когато видиш неговото всичко.

Едно листо на прага

на пожълтяващата вечер.

Смълчано куче,

вторачено в гласа ти.

Куп сухи съчки

под падащия сняг.

Ухаещ хляб,

за който не е нужно масло.

Рус кичур върху черните зеници

и рошав кок,

настръхнал като бойно знаме.

Сън бебешки

или като на коте,

предало се в властта ти.

Със сладкото усещане,

че нямаш власт.

И не изпитваш жажда.

Не искаш да владееш,

нито пък да обладаваш.

Като вълна без пяна

се галиш в бреговете

на настоящето,

останало без минало.

И с равнодушно бъдеще.

Останал си без време.

Целите мълчат.

Амбициите дремят.

Спокойна е вселената.

Звездите мрат без звук.

Такава тишина

не е мечтал дори и Моцарт –

най-тихият от всичките поети.

Единствено небето те смущава,

миришейки ти на море.

Но облаците са безлюдни острови.

Без глъч и без заплаха.

Покой е името на твоето прозрение.

Прозрението е покой.

Донесено от всичко онова,

което е било

и бавно се превръща в нищо.

Там има синева.

Там изгревът дори е син.

Спи.

Тъй както ходиш, спи.

Тъй както дишаш, спи.

Тъй както любиш, спи.

Сънят е твоят свят.

х х х

Приеми.

Вече си отвъд реката,

водеща към Рим.

Преминал си я,

без да забележиш.

И без да го завземеш.

Може би не си го искал.

Не ти е трябвал.

Разбираш го сега,

когато виждаш,

че най-добрата плячка ти си .

На себе си

Спечелил си се сам.

И няма нужда нито да си Цезар,

нито да си роб.

Названията са без смисъл,

понятията – кухи.

Покоя ти изпълват сенки,

които не тревожат.

Лъжи и истини,

ножове и заклятия,

целувки с лиги

и сълзи без сол,

любовен алкохол

и още там...

Падина е всеки връх

и всяка падина е гроб.

Минавал си като сапьор,

обучен на късмет

през минното поле

на нечий като чужд живот.

Каква ти слава!

Късметът е достойнство,

което не всеки получава.

Мостове назад няма.

И пепелища няма.

Красива мараня.

х х х

Приеми.

Отмират думите.

Черупките без охлюви

кънтят и се търкалят,

надбягвайки се по инерция прастара

и никой нито чува,

нито вижда

кухината.

Дошъл е мирът на словесата.

Само голи същности стърчат.

Смърдят,

бодат очите

и се опитват да крещят.

Обвити във воала

на непоклатимото спокойствие.

Истерията е отминала.

Без болка са местоименията,

глаголите са кротки,

послушни са определенията.

Като Едем е всяко изречение.

Най-сетне ти си бог.

Владееш смисъла.

Прозрачен е светът,

безплътни – хората.

Намеренията на Всевишния

са видими.

Страсти и пристрастия,

безсилие и жлъч,

увереност и отчаяние,

помахват с опашчици

в аквариума.

Пулят се с червените си лещи.

Хилят се беззъбо.

И се правят,

че не са били.

Да.

Ти си бил.

Преминал си през тях

като под душ.

Дъжд от думи.

Порой от мисли.

Вихрушка от подтекстове

и скрити смисли.

Лавина от надежди

за разбиране.

Стоиш гол.

И сух.

Кипи каналът.

Пяната е бяла.

Пяната искри.

Щастлив си ти –

не всекиму се пада

такава чистота.

Сега се успокой.

Сред свещи и кордели

изпей на всички думи упокой.

После ги вдъхни.

Като хашиш.

Дълбоко.

По-дълбоко.

Думите са ти.

А ти си само думи.

Дим.

х х х

Приеми.

Все по-усърдно ще се трудиш в съня си,

отколкото наяве.

Изграждаш непрестанно

нещо там.

Започваш,

продължаваш в следващия сън.

Доволен си.

Събуждането е като ракия

след труда.

Беритба.

Не си рушил

Градил си..

Нима не се наизгради?

Когато правеше това наистина,

в съня ти имаше разруха.

Нощта ти беше битка.

Сънуваше баща си гол.

Приятелите бяха с гнусни маски.

И всеки отмъщаваше на всеки.

Днес ги няма –

баща ти,

нито пък приятелите.

Изграждането е приключило.

Минават дни като шишета –

празни и еднакви.

Паяците не ловят мухи.

Сами се омотават

и размотават,

за да им мине времето.

Без мисли са емоциите

и без емоции е мисълта.

В съня ти зацари примирие.

Хармонията ли се възцари?

Смиряването между сън и яве

не е ли крайна цел на битието?

х х х

Приеми.

Пикасо е мъртъв.

Салвадор Дали е ням.

Най-страшното за тях.

Светът е мъртъв.

И онемял.

(Но според тях.)

Не се ли изтощи

да рухва този свят?

Божества и червеи

се надпреварват

в смяната на роли.

Но пак и пак...

Пълзи с криле!

Лети с хриле!

Дишай емфиземно!

Мърдай пипалца!

И пак, и пак.

Иконостасът е поставка

за икони.

Свещта е восък.

Камбаните подпяват песни,

галещи ухото.

Бог мълчи.

Кумири няма.

От пръст е Пикасо.

И Салвадор е пръст.

Покой лежи над тях.

(Душите им беснеят.)

А ти се взри в дъгата.

Разбра ли чудото й?

Опитай се да проумееш,

без да се провираш.

Не искай да си всичко

и навсякъде.

Пожелай си Нищо.

После го вкуси,

за да усетиш на Нещото вкуса.

В мравките се взри

и потърси в мравуняка подслон.

Проучи алхимията

на меда.

На мишката сипи трошици

и виж й розовите лапки.

Зарадвай се на жабите

на сватбения танц.

Очаквай на гъсеницата полета.

Пей с щъркела

без глас.

И се заслушай в говора

на рибите.

Стига крясък.

х х х

Приеми.

Пред теб,

край теб,

навсякъде

е сцена.

И мъничкият свят,

и всеобхватният.

Вселената е сцена.

Блажен е,

който е във ролята на зрител.

Дали си в ложата,

на партера

или в балкона

е все едно.

Дистанцията е спасение.

Бог нямаше да сътвори света,

ако не спазваше дистаниця.

Това сега –

пред теб,

край теб,

навсякъде -

е гледка за божествени.

У всеки дреме божеството.

Не ти си авторът,

но колко сладост

в съзерцанието!

И колко творчество

в мълчанието!

Не говори.

Не нарушавай покоя

на глъчката и суетнята.

Не им променяй ролите,

не режисирай.

На режисура има право

само Авторът.

Нека се разнищва действието

без логика

и видим смисъл.

Нека доброто

да е бременно

със зло,

а злото да е изход.

Нелепото да е красиво

и красотата – пошлост.

Баналното да бъде откровение,

а изповед, изригнала със кръв,

да дрънка като празна тенекия.

Без плач да бъдат истинските сълзи.

Смехът да е през зъби.

На старостта да се присмиват.

Да вярват в лудия.

От пияния да не се боят.

И на младостта да слагат крак.

Да няма сиво,

нито цвят.

Да бъде черно всяко благородство

и черна всяка завист.

Героите да са палячовци.

Плешива да е Магдалена.

От Неговата кръв да се плодят търгаши

и с фарисеи да е пълен храмът.

В молитвите да има злъч и злоба,

не упование.

С ненавист да е пълна обичта,

Обсебване да бъдат ласките.

Това е сцена.

Над всичко постави съмнението

и отговора не търси.

Ще се докоснеш може би

до същността:

че същност няма.

....................................

Не е твой вече твоят дом

и навиците имат давност

един от милиардите си само

а влакът е еднопосочен..

Boyan Obretenov Poems 2

ПОЕМА ЗА ПЛИТКАТА РЕКА

Боян Обретенов

В корените

на живота.

В началото

да бъдеш мъж

В приятелството.

В любовта.

В пътя заедно –

завинаги.

В зачеването.

Във второто влюбване.

В завръщането.

В основата

на думите.

В зародиша

на идеите.

В избрания избор

на поведението.

В страха

от белия лист.

В почитанието

към него.

В уважението

към ближния.

В обичта

към чуждия.

Реки.

Изригващи

и преминаващи.

Вечност

в мимолетието,

мимолетни

като вечността.

Идват

предопределени.

Отминават

предопределени.

Не от теб.

Твоят дял

е нула.

Реката

те има.

Реката

живее чрез теб.

Удавнико

несъстоял се,

разбра ли,

че изпълняваш

нейната воля?

На извор си роден,

не виждаш извора.

Не чуваш

громола на тази,

която те е донесла

и която ще те отнесе.

Реката е съдба.

Съдбата е река.

„Потопи ръката си

в нея,

тя е тази,

която идва,

и тази,

която си отива,

тя никога

не е еднаква” –

казва Леонардо.

Сега разбрах,

че само

в мигове

живях.

В течение

без брегове.

Във водопад

без дъно.

Илюзия бе

всеки бряг.

Измама –

пясъчният плаж.

А котвите,

които хвърлях,

са кухи

шамандури.

Добре!

Въртоп

да бъде

името

на моята орис.

Въртоп

да бъде

моят Бог.

Не исках

бентове.

И мразех

язовири.

Залъгвах се

с морето,

забравил,

че то ще бъде

мъртво

без реките.

На сушата

напипвах

само змии,

които

внимателно

прескачах.

С гущериге

бях приятел.

От жабите

се учех

на любов.

В реки

от блато.

Сънувах

детелини

и сигурен бях,

че те са

моето ложе.

Сред пуха

на глухарчетата,

като в райски облак,

долавях

пулса на реката.

Подземният й бяс

кипеше в мен

и мислех си

понякога,

че може

да съм нейна рожба,

но тъй и не видях

очите й.

Сега

те са

пред мен.

Пред теб са.

Виж ги.

Река на твето създание.

Река на твoето предназначение.

Река на твoето обричане.

Река на твоите страсти.

Река на твоето неучастие.

Река на твоите грехове.

Река на твоето безгрешие.

Река на твоята плът.

Река на твоята мисъл.

Река на твоя път.

Река на твоята безизходица.

Река на твоите творения.

Река на твоето безплодие.

Залива,

без да

напоява.

Бучи

в неясна

и неточна

гама.

Пени се

ту като вишнев цвят,

ту като пералня.

Подрива

скали,

които никога

не падат.

Създава

заливчета

на Луната,

оставащи

недостижими.

Нима

не я усещаш?

Блести

от тиня.

Изгаря те

от жажда.

Обръща се

сама

срещу

течението си.

Река с водопади

към небето.

С вирове

като от Ада

кръгове.

С вълни

от умиращи риби

и с безплодни

подмоли.

Прегърни

това чудовище,

молещо

за укротител –

за да го изяде.

Хвърли се

в тази бездна,

копнееща

за мост –

за да го срине.

Остави се

на тази стихия,

очакваща

преграда –

за да я помете.

Тя ме е носила.

Тя ме е въртяла.

В нея са възрастите ми,

годините,

дните и часовете.

До секундата.

В нея са нощи,

останали без утро

и дни,

недочакали свечеряване.

В нея са вечери

като разсъмване

и сутрини като възкресение.

Несбъднати недели

и плодоносни петъци.

Непразнувани Коледи

и празници в делника.

Възторжени залези

и пропуснати изгреви.

Усмихнати зими

и неосъществени пролети.

Цвят без плод

и плодове без цъфтеж.

Лъжи без измама.

Измама без лъжи.

Клетви без кръв.

Кръв без жертвоприношение.

Вярващи думи.

Неверни мисли.

Рогати богове.

Сатани-херувими.

Реката.

Реката без знайна логика,

без видими правила,

без разбираеми закони.

Реката без русло.

Но с една посока.

Плитчината.

Виж се

след всичко

преминато,

прегазено,

преплувано.

Стоиш

в реката.

До глезените.

Боже,

да беше

поне

до колене.

x x x

Плитка е, плитка е тази река.

Но дълбоката – тя ме очаква.

.................