Boyan Obretenov Poems 3

ПОЕМА ЗА НЕЗАВЪРШЕНИЯ ПОКОЙ

Приеми.

Настъпва безразличието към плътта,

което като ручейче

минава покрай корените на брезата,

без да ги докосне

по слепия си път

към нищото.

Било е всичко.

Нищото сега е твое.

Как ще ти олекне

когато видиш неговото всичко.

Едно листо на прага

на пожълтяващата вечер.

Смълчано куче,

вторачено в гласа ти.

Куп сухи съчки

под падащия сняг.

Ухаещ хляб,

за който не е нужно масло.

Рус кичур върху черните зеници

и рошав кок,

настръхнал като бойно знаме.

Сън бебешки

или като на коте,

предало се в властта ти.

Със сладкото усещане,

че нямаш власт.

И не изпитваш жажда.

Не искаш да владееш,

нито пък да обладаваш.

Като вълна без пяна

се галиш в бреговете

на настоящето,

останало без минало.

И с равнодушно бъдеще.

Останал си без време.

Целите мълчат.

Амбициите дремят.

Спокойна е вселената.

Звездите мрат без звук.

Такава тишина

не е мечтал дори и Моцарт –

най-тихият от всичките поети.

Единствено небето те смущава,

миришейки ти на море.

Но облаците са безлюдни острови.

Без глъч и без заплаха.

Покой е името на твоето прозрение.

Прозрението е покой.

Донесено от всичко онова,

което е било

и бавно се превръща в нищо.

Там има синева.

Там изгревът дори е син.

Спи.

Тъй както ходиш, спи.

Тъй както дишаш, спи.

Тъй както любиш, спи.

Сънят е твоят свят.

х х х

Приеми.

Вече си отвъд реката,

водеща към Рим.

Преминал си я,

без да забележиш.

И без да го завземеш.

Може би не си го искал.

Не ти е трябвал.

Разбираш го сега,

когато виждаш,

че най-добрата плячка ти си .

На себе си

Спечелил си се сам.

И няма нужда нито да си Цезар,

нито да си роб.

Названията са без смисъл,

понятията – кухи.

Покоя ти изпълват сенки,

които не тревожат.

Лъжи и истини,

ножове и заклятия,

целувки с лиги

и сълзи без сол,

любовен алкохол

и още там...

Падина е всеки връх

и всяка падина е гроб.

Минавал си като сапьор,

обучен на късмет

през минното поле

на нечий като чужд живот.

Каква ти слава!

Късметът е достойнство,

което не всеки получава.

Мостове назад няма.

И пепелища няма.

Красива мараня.

х х х

Приеми.

Отмират думите.

Черупките без охлюви

кънтят и се търкалят,

надбягвайки се по инерция прастара

и никой нито чува,

нито вижда

кухината.

Дошъл е мирът на словесата.

Само голи същности стърчат.

Смърдят,

бодат очите

и се опитват да крещят.

Обвити във воала

на непоклатимото спокойствие.

Истерията е отминала.

Без болка са местоименията,

глаголите са кротки,

послушни са определенията.

Като Едем е всяко изречение.

Най-сетне ти си бог.

Владееш смисъла.

Прозрачен е светът,

безплътни – хората.

Намеренията на Всевишния

са видими.

Страсти и пристрастия,

безсилие и жлъч,

увереност и отчаяние,

помахват с опашчици

в аквариума.

Пулят се с червените си лещи.

Хилят се беззъбо.

И се правят,

че не са били.

Да.

Ти си бил.

Преминал си през тях

като под душ.

Дъжд от думи.

Порой от мисли.

Вихрушка от подтекстове

и скрити смисли.

Лавина от надежди

за разбиране.

Стоиш гол.

И сух.

Кипи каналът.

Пяната е бяла.

Пяната искри.

Щастлив си ти –

не всекиму се пада

такава чистота.

Сега се успокой.

Сред свещи и кордели

изпей на всички думи упокой.

После ги вдъхни.

Като хашиш.

Дълбоко.

По-дълбоко.

Думите са ти.

А ти си само думи.

Дим.

х х х

Приеми.

Все по-усърдно ще се трудиш в съня си,

отколкото наяве.

Изграждаш непрестанно

нещо там.

Започваш,

продължаваш в следващия сън.

Доволен си.

Събуждането е като ракия

след труда.

Беритба.

Не си рушил

Градил си..

Нима не се наизгради?

Когато правеше това наистина,

в съня ти имаше разруха.

Нощта ти беше битка.

Сънуваше баща си гол.

Приятелите бяха с гнусни маски.

И всеки отмъщаваше на всеки.

Днес ги няма –

баща ти,

нито пък приятелите.

Изграждането е приключило.

Минават дни като шишета –

празни и еднакви.

Паяците не ловят мухи.

Сами се омотават

и размотават,

за да им мине времето.

Без мисли са емоциите

и без емоции е мисълта.

В съня ти зацари примирие.

Хармонията ли се възцари?

Смиряването между сън и яве

не е ли крайна цел на битието?

х х х

Приеми.

Пикасо е мъртъв.

Салвадор Дали е ням.

Най-страшното за тях.

Светът е мъртъв.

И онемял.

(Но според тях.)

Не се ли изтощи

да рухва този свят?

Божества и червеи

се надпреварват

в смяната на роли.

Но пак и пак...

Пълзи с криле!

Лети с хриле!

Дишай емфиземно!

Мърдай пипалца!

И пак, и пак.

Иконостасът е поставка

за икони.

Свещта е восък.

Камбаните подпяват песни,

галещи ухото.

Бог мълчи.

Кумири няма.

От пръст е Пикасо.

И Салвадор е пръст.

Покой лежи над тях.

(Душите им беснеят.)

А ти се взри в дъгата.

Разбра ли чудото й?

Опитай се да проумееш,

без да се провираш.

Не искай да си всичко

и навсякъде.

Пожелай си Нищо.

После го вкуси,

за да усетиш на Нещото вкуса.

В мравките се взри

и потърси в мравуняка подслон.

Проучи алхимията

на меда.

На мишката сипи трошици

и виж й розовите лапки.

Зарадвай се на жабите

на сватбения танц.

Очаквай на гъсеницата полета.

Пей с щъркела

без глас.

И се заслушай в говора

на рибите.

Стига крясък.

х х х

Приеми.

Пред теб,

край теб,

навсякъде

е сцена.

И мъничкият свят,

и всеобхватният.

Вселената е сцена.

Блажен е,

който е във ролята на зрител.

Дали си в ложата,

на партера

или в балкона

е все едно.

Дистанцията е спасение.

Бог нямаше да сътвори света,

ако не спазваше дистаниця.

Това сега –

пред теб,

край теб,

навсякъде -

е гледка за божествени.

У всеки дреме божеството.

Не ти си авторът,

но колко сладост

в съзерцанието!

И колко творчество

в мълчанието!

Не говори.

Не нарушавай покоя

на глъчката и суетнята.

Не им променяй ролите,

не режисирай.

На режисура има право

само Авторът.

Нека се разнищва действието

без логика

и видим смисъл.

Нека доброто

да е бременно

със зло,

а злото да е изход.

Нелепото да е красиво

и красотата – пошлост.

Баналното да бъде откровение,

а изповед, изригнала със кръв,

да дрънка като празна тенекия.

Без плач да бъдат истинските сълзи.

Смехът да е през зъби.

На старостта да се присмиват.

Да вярват в лудия.

От пияния да не се боят.

И на младостта да слагат крак.

Да няма сиво,

нито цвят.

Да бъде черно всяко благородство

и черна всяка завист.

Героите да са палячовци.

Плешива да е Магдалена.

От Неговата кръв да се плодят търгаши

и с фарисеи да е пълен храмът.

В молитвите да има злъч и злоба,

не упование.

С ненавист да е пълна обичта,

Обсебване да бъдат ласките.

Това е сцена.

Над всичко постави съмнението

и отговора не търси.

Ще се докоснеш може би

до същността:

че същност няма.

....................................

Не е твой вече твоят дом

и навиците имат давност

един от милиардите си само

а влакът е еднопосочен..