ШВЕЙЦАРСКА
РАПСОДИЯ
Боян
Обретенов
Слизаха
майсторите от бухналите в зеленина и
сняг планини, брадясали бяха майсторите
от майсторлък и от бездействие, носеха
занаята под сърцата си, мистриите им -
негалени ръце, там горе всички са
майстори, няма на кого какво да направиш,
само можеш, можеш, можеш, сега слизаха
с моженето си, стари майстори, млади,
без възраст, вторачени в нищото пред
себе си, а щом спряха, видяха, че са на
още по-високо отпреди, няма и няма ниско,
равно, просторно, някой трябва да го
направи.
камъче
съкровище
в
дъното
на
всяка
длан
човешка
оче
зелено
чака
да
го
припознаеш
сляп
вървиш
очето
гледа
не
е
за
всеки
не
е
за
всеки
бреме
е
това
но
и твой
спасител
дланта
човешка
иска
нож
секира
чук
не
може
камъчето
мъничко
да
пази
не
може
и
да го разбира
осмисли
ли го
осмислена
ще
е и тя
светлина
обаче
трябва
дланта
човешка
е
тъмница
в
дъното й
линията
на
смъртта
гнезда
змийски
гняв
стръв
ненаситност
в
дъното
на
тази длан
езици
двуостри
съскат
за
убийство
за
грабеж
за
власт
дърпат
свиват
и
разпускат
машинката
човешка
мазоли
няма
само
кървави
петна
избили
от
жадната
за
още
и
още
кръв
прогонена
затуй
от
рая
превърнала
се
в
ад
за
себе си
за
твореца
и
всяко
творение
да
има
да
прибира
да
притежава
нима
насищане
няма
само
малко
топлинка
само
малко
светлинка
и
ще започне
да
се умножава
съкровището
в
пещерите
на
дланта
но
вяра
трябва
в
него
не
в чудеса
не
в небеса
в
мъничкото
камъче
на
майсторлъка
вложи
сърцето
си
сънищата
и
мечтите
едва
тогаз
приказвай
за
съдба
предначертание
и
орис
едва
тогаз
роптай
но
няма
пред
кого
това
е
свободата
да
няма
друг
виновен
освен
теб
Стигнаха
майсторите до големи води, прозрачни,
тихи и гладки, като детски очи, пръснати
по цялата онази земя, дълбоки и богати
на живот, но без сол, нямаше сол там, нито
във водата, нито в земята, трябваше да
ползват солта на кръвта си.
не
искай от бога
не
искай от царя
не
искай от земята
водата
и слънцето
искай
от себе си
и
дай го на себе си
в
тебе превърни се
само
ти бъди
така
крачи крачи крачи
назад
няма нищо
напред
не се знае
само
количката
на
днешния ден
зее
пред теб и пита
за
още слама тор и пръст
камъни
няма
камъни
няма
един
поне да се опреш
един
на ъгъл да го сложиш
да
му възложиш
въжделение
някакво
надежда
упование
а
ако е кух
да
ти послужи за утеха
или
оправдание
камък
един
да
напишеш
на
него скрижали
но
няма го няма го
и
заповеди няма
бог
тази земя не знае
бог
тази земя не вижда
кому
да заповяда
ти
кому да заповядаш
или
да се подчиниш
вървиш
и
всяка твоя стъпка
става
правило закон и норма
в
които после стъпваш ти
пак
ти и само ти
защото
други стъпки няма
други
стъпки няма
Тогава
майсторите наближиха жените, жените
стояха приведени и чакаха вятъра на
семената, всеки си избра жена и никой
не пожела жената на другия, защото всички
жени бяха еднакви, с искрящи усмивки и
студени очи, завряла беше утробата им
и трябваше да произведе плод, започна
да се пълни безплодната земя с хилядите
води, които няма какво да напояват, с
човешки племена, всичките с искрящи
усмивки и студени очи, студено бе навън,
топло бе вътре в тях и пазеха топлото
за себе си.
един
едничък път
обичам
те
и
после
цял
живот
ще
го повтаряш
друга
дума
няма
а
първата
се
изпарява
превръща
се
в
лек дим
но
и във воденичен камък
тежи
ти
като
данък
дълг
повинност
не
я издумвай
иконата
й
да
стои
в
най-скътаното кътче
на
твоето сърце
не
се кълни
не
се кълни
бе
заповядал той
послушай
го
обичай
с
нерви
с
мускули
и
кръв
обичай
с
действие
или
бездействие
обичай
с
жест
ласка
и
подаръци
обичай
както
спиш
и
както дишаш
в
делник
в
празник
на
свечеряване
разсъмване
и
в белотата
на
деня
обичай
с
труд
с
творене
и
извайване
свят
изгради
от
тази обич
вкопай
я
във
земята
морето
укроти
и
обладай
звездите
с нея
но
думата
недей
издумва
кънти
кънти
кънти
на
кухо
Когато
жените на майсторите раждаха, те пищяха
и виеха, без да издадат глас и бебетата
проплакваха без глас, а майсторите се
тупаха по раменете, викаха и пееха също
без глас, всичко ставаше беззвучно, само
устите се отваряха и затваряха като на
доверчиви пилета човките.
колко
тръби в ушите ви да забия за да ме чуете
колко
тротил да взривя за да ме видите
колко
воня да излъча за да ме усетите
колко
думи да избълвам за да ме разберете
шум
ви трябва нали за общуване
шумът
заместител на всеки контакт
езикът
чрез който нищо не си казвате
докосването
което не се усеща
не
оставя следа нито последствия
всекидневие
по повърхността
приплъзване
подхлъзване
приплъзване
подхлъзване
а
същността отваря паст
и
зее окървавеното й гърло
без
език без ларинкс и трахея
кой
и кога я оперира не знам
не
ми се рови в стари кофи
изтръгната
е същността от нашите усти
и
само шум остана там
каква
прокоба ни прокоби
каква
ли орис ни ориса
та
не се виждаме чуваме разбираме
човеци
от мъгла и айсберги без върхове
беззвучно
шия ми подай и устните и раменете
мълчи
за да не чуе махалата
мълчи
защото ще се понесе мълвата
като
кораб без весла плувай в есента на нашите
чувства
и
прави каквото искаш и прави каквото
знаеш
ти
имаш право на това аз имам право на това
защо
е нужен глас защо е нужен знак
та
той ни сътвори и никой не го чу
без
гръм без тътен без камбанен звън
така
сега да сътворяваме и ние своя ден
безгласно
и беззвучно без вик и показ
с
една сълза в очите само
изгаряща
пронизваща творяща
като
родилна болка
После
майсторите започнаха да строят, а къщите
им приличаха на бебешки шапчици, защото
всяка от тях бе знак на новорождение и
приютяваше не хора, а надежди и беше дом
на бъдеще, което трябва още утре да е
настояще, и църквите им бяха като къщите,
не храмове на необятно и невидимо, а на
вяра тук, сега, завинаги, така заселиха
в историята си вчера, днес и утре и
започанаха да ги употребяват, без да
тревожат небето, нито върховете на
къщите им, нито кръстовете на църквите
им го докосваха, оставяха го на мира и
то им се усмихваше.
в
земята се вслушах мълчи
в
скалите се вслушах мълчаха
мълчаха
горите блатата реките,
лисичка
пресече пътеката в пълно мълчание
и
някакви птици летяха без звук
а
музика се ронеше навсякъде
и
беше пълно с трели с шепот и акорди
неземна
музика обгръщаше света
и
изведнъж видях
и
изведнъж разбрах
небето
бе това
ни
купол
нито
похлупак
небе
без серафими
небе
без Саваот
без
дъно и предели
без
догми и канони
изригнало
като душа
в
която приютява се светът
и
хорските души
се
разговарят на ти с нея
във
всеки облак виждаш
най-ближния
ти образ
във
всяка синя шир
простора
на мечтите си
и
ласкав гняв
в
предупреждението на смрачаването
саван
от доброта
от
добронамереност
и
доброжелание
душата
ти е там
там
горе
бездънна
необхватна упорита
неизтребима
вечна
навъсена
усмихната капризна
но
твоя твоя твоя
това
ти трябва
за
да легнеш
спокоен
и гол под савана
да
се завиеш със залеза
и
да сънуваш облаците му
на
две земи живееш
едната
е небесна
Дойде
неизбежно двубоят на майсторите с
водата, тя не беше нито кротка, ни
послушна, следваше свои закони и от
време на време връхлетяваше майсторите
и отнемаше живота на много от тях, на
жените и децата им, после се отдръпваше
и ставаше отново милувка за очите им,
затова майсторите решиха да не я
подчиняват, понеже и тя не ги подчиняваше,
а само си следваше циклите, майсторите
си укрепиха укрепленията, закрепостиха
си крепостите и протегнаха ръка към
водата, както я бяха протегнали към
земята и небето.
кой
даде направлението на живота ми
вкара
го в едно а после в друго в трето русло
прехвърли
го от водопади във блата
от
гьолове в океани и от покой в бури
удавник
бях в неукротимите въртопи
удавник
неудачен непотъващ
обречен
на живот с клеймо на шията живей
оформях
ваех този мой живот
като
дете повярвал че го имам
че
мога да го водя и насочвам
и
дишах смрад наместо въздух
и
гълтах кал като вода от ручей
с
лъжи заблуди и илюзии затъпквах хоризонта
уверен
в собствената воля
в
мищците си и в ума си
война
му обявих за гушата го хванах
и
виках мой си ще те овладея
а
той пристига като полъх от гората
бриз
морски или мараня в полята
звезда
като Онази но за всекиго от нас
дошла
е с тебе с теб и ще си иде
едничък
сън във вечността
без
втори шанс без повторение
зарадвай
му се не като на притежание
а
като на добър дори не строг баща
като
на ласкава и топла майка
отдай
главата си изгаряща от мисли
разкъсваното
от посоки и желания сърце
бушувашата
кръв застиващата кръв
прелей
се целия във него и предай се
така
ще чуеш мъдрите повели
ще
разгадаеш непонятните му стъпки
ще
се домогнеш някъде до същността
и
ще прозреш сърцевината
само
такъв е пътят към покоя
обхванал
ладията сред бушуващи вълни
след
пристъпа на отчаянието
единственият
сноп от светлина
в
неизбродимата тъма на времето преди и
после
повярвай
в жребия в съдбата в начертанието
те
имат мисия и смисъл ти си изпълнител
актьор
но влюбен в своята роля
не
може никой да ти я отнеме
не
може и да те замести
не
ти ли стига че се пада само на теб сред
милиарди
обречени
един на друг се прегърнете във съдбовен
възел
животът
тази неизбежна смърт
и
неговия пръв убиец ти
палачи
няма
х
х х
DА
CAPO
AL
FINE
и
пак
и
пак
в
началото
и
пак
и
пак
до
края
Сизиф
е
всеки тук
Сизиф
блажен
а
не прокълнат
избрал
сам
тази
дейност
уверен
в
смисъла
на
назначението
върти
се
колелото
и
всеки
кръг
е
стар
и
всеки
кръг
е
нов
познатото
е
изненада
изненадата
е
навик
пътувай
мравчице
напред
пътувай
мравчице
назад
влачи
нагоре
и
надолу
семена
и
плодове
засявай
и
засипвай
губи
и
печели
отново
и
отново
това
е
твоят
смисъл
реколтата
е
без значение
защо
ти е света
щом
имаш
тоз
мравуняк
по-необхватен
от
вселена
Тъй
до ден днешен живеят майсторите, работят,
множат се и лягат под малки камъчета,
на които са изписани имената и занятията
им, говорят на различни езици, но се
обозначават с едно име, всеки се грижи
за своя двор и не надзърта в чуждия,
всички заедно пазят общия си двор и нито
поглеждат в съседните, нито искат някой
да поглежда в техния, а кравите, конете
и зайците танцуват край тях с навирени
към слънцето муцуни и въздават Богу
хвала.
Амин.
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen