Boyan Obretenov Poems 3

ПОЕМА ЗА НЕЗАВЪРШЕНИЯ ПОКОЙ

Приеми.

Настъпва безразличието към плътта,

което като ручейче

минава покрай корените на брезата,

без да ги докосне

по слепия си път

към нищото.

Било е всичко.

Нищото сега е твое.

Как ще ти олекне

когато видиш неговото всичко.

Едно листо на прага

на пожълтяващата вечер.

Смълчано куче,

вторачено в гласа ти.

Куп сухи съчки

под падащия сняг.

Ухаещ хляб,

за който не е нужно масло.

Рус кичур върху черните зеници

и рошав кок,

настръхнал като бойно знаме.

Сън бебешки

или като на коте,

предало се в властта ти.

Със сладкото усещане,

че нямаш власт.

И не изпитваш жажда.

Не искаш да владееш,

нито пък да обладаваш.

Като вълна без пяна

се галиш в бреговете

на настоящето,

останало без минало.

И с равнодушно бъдеще.

Останал си без време.

Целите мълчат.

Амбициите дремят.

Спокойна е вселената.

Звездите мрат без звук.

Такава тишина

не е мечтал дори и Моцарт –

най-тихият от всичките поети.

Единствено небето те смущава,

миришейки ти на море.

Но облаците са безлюдни острови.

Без глъч и без заплаха.

Покой е името на твоето прозрение.

Прозрението е покой.

Донесено от всичко онова,

което е било

и бавно се превръща в нищо.

Там има синева.

Там изгревът дори е син.

Спи.

Тъй както ходиш, спи.

Тъй както дишаш, спи.

Тъй както любиш, спи.

Сънят е твоят свят.

х х х

Приеми.

Вече си отвъд реката,

водеща към Рим.

Преминал си я,

без да забележиш.

И без да го завземеш.

Може би не си го искал.

Не ти е трябвал.

Разбираш го сега,

когато виждаш,

че най-добрата плячка ти си .

На себе си

Спечелил си се сам.

И няма нужда нито да си Цезар,

нито да си роб.

Названията са без смисъл,

понятията – кухи.

Покоя ти изпълват сенки,

които не тревожат.

Лъжи и истини,

ножове и заклятия,

целувки с лиги

и сълзи без сол,

любовен алкохол

и още там...

Падина е всеки връх

и всяка падина е гроб.

Минавал си като сапьор,

обучен на късмет

през минното поле

на нечий като чужд живот.

Каква ти слава!

Късметът е достойнство,

което не всеки получава.

Мостове назад няма.

И пепелища няма.

Красива мараня.

х х х

Приеми.

Отмират думите.

Черупките без охлюви

кънтят и се търкалят,

надбягвайки се по инерция прастара

и никой нито чува,

нито вижда

кухината.

Дошъл е мирът на словесата.

Само голи същности стърчат.

Смърдят,

бодат очите

и се опитват да крещят.

Обвити във воала

на непоклатимото спокойствие.

Истерията е отминала.

Без болка са местоименията,

глаголите са кротки,

послушни са определенията.

Като Едем е всяко изречение.

Най-сетне ти си бог.

Владееш смисъла.

Прозрачен е светът,

безплътни – хората.

Намеренията на Всевишния

са видими.

Страсти и пристрастия,

безсилие и жлъч,

увереност и отчаяние,

помахват с опашчици

в аквариума.

Пулят се с червените си лещи.

Хилят се беззъбо.

И се правят,

че не са били.

Да.

Ти си бил.

Преминал си през тях

като под душ.

Дъжд от думи.

Порой от мисли.

Вихрушка от подтекстове

и скрити смисли.

Лавина от надежди

за разбиране.

Стоиш гол.

И сух.

Кипи каналът.

Пяната е бяла.

Пяната искри.

Щастлив си ти –

не всекиму се пада

такава чистота.

Сега се успокой.

Сред свещи и кордели

изпей на всички думи упокой.

После ги вдъхни.

Като хашиш.

Дълбоко.

По-дълбоко.

Думите са ти.

А ти си само думи.

Дим.

х х х

Приеми.

Все по-усърдно ще се трудиш в съня си,

отколкото наяве.

Изграждаш непрестанно

нещо там.

Започваш,

продължаваш в следващия сън.

Доволен си.

Събуждането е като ракия

след труда.

Беритба.

Не си рушил

Градил си..

Нима не се наизгради?

Когато правеше това наистина,

в съня ти имаше разруха.

Нощта ти беше битка.

Сънуваше баща си гол.

Приятелите бяха с гнусни маски.

И всеки отмъщаваше на всеки.

Днес ги няма –

баща ти,

нито пък приятелите.

Изграждането е приключило.

Минават дни като шишета –

празни и еднакви.

Паяците не ловят мухи.

Сами се омотават

и размотават,

за да им мине времето.

Без мисли са емоциите

и без емоции е мисълта.

В съня ти зацари примирие.

Хармонията ли се възцари?

Смиряването между сън и яве

не е ли крайна цел на битието?

х х х

Приеми.

Пикасо е мъртъв.

Салвадор Дали е ням.

Най-страшното за тях.

Светът е мъртъв.

И онемял.

(Но според тях.)

Не се ли изтощи

да рухва този свят?

Божества и червеи

се надпреварват

в смяната на роли.

Но пак и пак...

Пълзи с криле!

Лети с хриле!

Дишай емфиземно!

Мърдай пипалца!

И пак, и пак.

Иконостасът е поставка

за икони.

Свещта е восък.

Камбаните подпяват песни,

галещи ухото.

Бог мълчи.

Кумири няма.

От пръст е Пикасо.

И Салвадор е пръст.

Покой лежи над тях.

(Душите им беснеят.)

А ти се взри в дъгата.

Разбра ли чудото й?

Опитай се да проумееш,

без да се провираш.

Не искай да си всичко

и навсякъде.

Пожелай си Нищо.

После го вкуси,

за да усетиш на Нещото вкуса.

В мравките се взри

и потърси в мравуняка подслон.

Проучи алхимията

на меда.

На мишката сипи трошици

и виж й розовите лапки.

Зарадвай се на жабите

на сватбения танц.

Очаквай на гъсеницата полета.

Пей с щъркела

без глас.

И се заслушай в говора

на рибите.

Стига крясък.

х х х

Приеми.

Пред теб,

край теб,

навсякъде

е сцена.

И мъничкият свят,

и всеобхватният.

Вселената е сцена.

Блажен е,

който е във ролята на зрител.

Дали си в ложата,

на партера

или в балкона

е все едно.

Дистанцията е спасение.

Бог нямаше да сътвори света,

ако не спазваше дистаниця.

Това сега –

пред теб,

край теб,

навсякъде -

е гледка за божествени.

У всеки дреме божеството.

Не ти си авторът,

но колко сладост

в съзерцанието!

И колко творчество

в мълчанието!

Не говори.

Не нарушавай покоя

на глъчката и суетнята.

Не им променяй ролите,

не режисирай.

На режисура има право

само Авторът.

Нека се разнищва действието

без логика

и видим смисъл.

Нека доброто

да е бременно

със зло,

а злото да е изход.

Нелепото да е красиво

и красотата – пошлост.

Баналното да бъде откровение,

а изповед, изригнала със кръв,

да дрънка като празна тенекия.

Без плач да бъдат истинските сълзи.

Смехът да е през зъби.

На старостта да се присмиват.

Да вярват в лудия.

От пияния да не се боят.

И на младостта да слагат крак.

Да няма сиво,

нито цвят.

Да бъде черно всяко благородство

и черна всяка завист.

Героите да са палячовци.

Плешива да е Магдалена.

От Неговата кръв да се плодят търгаши

и с фарисеи да е пълен храмът.

В молитвите да има злъч и злоба,

не упование.

С ненавист да е пълна обичта,

Обсебване да бъдат ласките.

Това е сцена.

Над всичко постави съмнението

и отговора не търси.

Ще се докоснеш може би

до същността:

че същност няма.

....................................

Не е твой вече твоят дом

и навиците имат давност

един от милиардите си само

а влакът е еднопосочен..

Boyan Obretenov Poems 2

ПОЕМА ЗА ПЛИТКАТА РЕКА

Боян Обретенов

В корените

на живота.

В началото

да бъдеш мъж

В приятелството.

В любовта.

В пътя заедно –

завинаги.

В зачеването.

Във второто влюбване.

В завръщането.

В основата

на думите.

В зародиша

на идеите.

В избрания избор

на поведението.

В страха

от белия лист.

В почитанието

към него.

В уважението

към ближния.

В обичта

към чуждия.

Реки.

Изригващи

и преминаващи.

Вечност

в мимолетието,

мимолетни

като вечността.

Идват

предопределени.

Отминават

предопределени.

Не от теб.

Твоят дял

е нула.

Реката

те има.

Реката

живее чрез теб.

Удавнико

несъстоял се,

разбра ли,

че изпълняваш

нейната воля?

На извор си роден,

не виждаш извора.

Не чуваш

громола на тази,

която те е донесла

и която ще те отнесе.

Реката е съдба.

Съдбата е река.

„Потопи ръката си

в нея,

тя е тази,

която идва,

и тази,

която си отива,

тя никога

не е еднаква” –

казва Леонардо.

Сега разбрах,

че само

в мигове

живях.

В течение

без брегове.

Във водопад

без дъно.

Илюзия бе

всеки бряг.

Измама –

пясъчният плаж.

А котвите,

които хвърлях,

са кухи

шамандури.

Добре!

Въртоп

да бъде

името

на моята орис.

Въртоп

да бъде

моят Бог.

Не исках

бентове.

И мразех

язовири.

Залъгвах се

с морето,

забравил,

че то ще бъде

мъртво

без реките.

На сушата

напипвах

само змии,

които

внимателно

прескачах.

С гущериге

бях приятел.

От жабите

се учех

на любов.

В реки

от блато.

Сънувах

детелини

и сигурен бях,

че те са

моето ложе.

Сред пуха

на глухарчетата,

като в райски облак,

долавях

пулса на реката.

Подземният й бяс

кипеше в мен

и мислех си

понякога,

че може

да съм нейна рожба,

но тъй и не видях

очите й.

Сега

те са

пред мен.

Пред теб са.

Виж ги.

Река на твето създание.

Река на твoето предназначение.

Река на твoето обричане.

Река на твоите страсти.

Река на твоето неучастие.

Река на твоите грехове.

Река на твоето безгрешие.

Река на твоята плът.

Река на твоята мисъл.

Река на твоя път.

Река на твоята безизходица.

Река на твоите творения.

Река на твоето безплодие.

Залива,

без да

напоява.

Бучи

в неясна

и неточна

гама.

Пени се

ту като вишнев цвят,

ту като пералня.

Подрива

скали,

които никога

не падат.

Създава

заливчета

на Луната,

оставащи

недостижими.

Нима

не я усещаш?

Блести

от тиня.

Изгаря те

от жажда.

Обръща се

сама

срещу

течението си.

Река с водопади

към небето.

С вирове

като от Ада

кръгове.

С вълни

от умиращи риби

и с безплодни

подмоли.

Прегърни

това чудовище,

молещо

за укротител –

за да го изяде.

Хвърли се

в тази бездна,

копнееща

за мост –

за да го срине.

Остави се

на тази стихия,

очакваща

преграда –

за да я помете.

Тя ме е носила.

Тя ме е въртяла.

В нея са възрастите ми,

годините,

дните и часовете.

До секундата.

В нея са нощи,

останали без утро

и дни,

недочакали свечеряване.

В нея са вечери

като разсъмване

и сутрини като възкресение.

Несбъднати недели

и плодоносни петъци.

Непразнувани Коледи

и празници в делника.

Възторжени залези

и пропуснати изгреви.

Усмихнати зими

и неосъществени пролети.

Цвят без плод

и плодове без цъфтеж.

Лъжи без измама.

Измама без лъжи.

Клетви без кръв.

Кръв без жертвоприношение.

Вярващи думи.

Неверни мисли.

Рогати богове.

Сатани-херувими.

Реката.

Реката без знайна логика,

без видими правила,

без разбираеми закони.

Реката без русло.

Но с една посока.

Плитчината.

Виж се

след всичко

преминато,

прегазено,

преплувано.

Стоиш

в реката.

До глезените.

Боже,

да беше

поне

до колене.

x x x

Плитка е, плитка е тази река.

Но дълбоката – тя ме очаква.

.................

http://www.gonzoverlag-shop.de/verlag-das-f%C3%BCnfte-tier/boyan-obretenov-ich-will-nicht/

Boyan Obretenov - Jula

Джула (Юлия Обретенова). Литературовед. Родена на 30 септември 1946 г., починала на 23 януари 2002 г. Завършила полска филология в СУ „Климент Охридски”. От 1970 г. до смъртта си работи като филолог-специалист и научен сътрудник в Институт за литература, БАН. Автор на „Емил Манов. Литературна анкета” (Български пистел, 1985). Автор на статии за български писатели в „Речник на българската литература”,

т. 1-3 (БАН, 1975 – 1978) и „Речник по нова българска литература” (Хемус, 1994). Съставител, редактор и автор в поредицата издания на Института за литература при БАН „Периодика и литература”, т. 1-5 (1985 – 1999). Преводач на „Шопен-Жорж Санд. Писма” (Народна култура, 1985) и на пиесата „Звезди” на Агнешка Осецка (театър „София”, сезон 1981-1982).

ДЖУЛА

Сезоните на същността

Небходимо въведение

Тя се казваше Юлия. Живя в България между 1946 и 2002 г. На 19 години позна единствения в живота си мъж – съпруга си, баща на двете й деца. На 23 намери единственото в живота си място за работа – Института за литература към БАН. На първия остана вярна 36 години, на втория – 32. Отиде си на 55 години съвсем здрава. Посред бял ден, както си шеташе из къщи. Прилоша й, легна, после се усмихна, каза: „Инфарктче, а?” и отлетя. Прахът й е във Витоша, над града, който тя обичаше – да го гледа отдалеч и отвисоко.

Зелените й, малко замъглени от късогледството, очи бяха като вселенски център, към който се стремяха всички в орбитата й: приятели, колеги, роднини, случайни непознати. Стремяха се да влязат в него, защото там можеше да се сподели всичко. Не беше поклонение. Нито изповед. Беше просто споделяне. И те споделяха. В отговор получаваха разбиране. Никога съвет, напътствие, поучение. Само онова, което така неистово не можем да намерим: разбиране.

Вероятно на друго място и в друго време тя можеше да бъде Майка Тереза или Ошо. Но още по-вероятно е, че не би го поискала. Съмняваше се в мисиите, проповедите, водачеството. Стигаше й, че бе открила ключовете към разбирането и самото разбиране. Това и споделяше. Едно разбиране за всички.

х х х

В детството й имаше куче. Кучето се казваше Пенчо. Не, май прасето се казваше Пенчо. Точно така. Кучето се казваше по най-баналния начин – Джони, а прасето бе Пенчо. Oтидоха си едновременно. Не можеше да разбере защо Пенчо не може да го има по-дълго и защо Джони го прегази камион. Разбра едно: трябва да приеме това, че единият така, а другият – пак горе-долу така...

Разбра, че трябва да приема толкова, колкото и да разбира.

Приемаш.

Разбирането си е твоя вътрешна работа.

Трябва да намериш начин да се разбираш с разбирането си.

Нарича се хармония.

х х х

„Много, много се пазете да не харесате себе си, живота си и времето си и да не ги обявите за изключителни – каза Джула – Опасно е, защото и едното, и другото, и третото са вече познати. Различното е само за вас, само според вас и то до време. После разочароваа. Но няма да си признаете. И ще тънете в разочарование. До смърт. Затова гледайте на себе си като на годишно време – познато, повторимо, но винаги интересно.”

Каза още:

„Никой никого не чува. Никой никого не слуша. Никой никого не запомня. Четеното се забравя, видяното се стопява. Все едно никой не е писал, никой не е творил. Защо тогава да се мъчим да казваме?”

Така замълча Джула.

И започна да ни преподава своите уроци.

Боян Обретенов

КАКВО КАЗА, БЕЗ ДА ГОВОРИ

Неща, които могат да се окажат не само съществени, но и същност на един живот

Част І: Сняг

• Чистотата е предопределена.
• Чистотата не е дадена всекиму.
• Чистотата е вродена, което не значи, че е наследствена.
• На когото се е паднала чистотата, не мисли за нея. Носи я.
• Чистотата е като цвета на очите – различителен белег.
• Чистотата привлича.
• Чистотата въэбужда любопитството.
• Чистотата поражда съмнения.
• Чистотата разпалва желанието да бъде оцапана.
• Ако е непоклатима, чистотата стряска. Но не отблъсква.
• Чистотата събужда стремеж към подражаване.
• Няма човек, който да не се стреми към чистотата. Но всеки се чисти по своему.
• Няма всеобща чистота.
• Чистотата е без формула.
• Снегът е гол и откровен.
• Дъждът дава на Земята засищане, снегът - ласка.
• Снегът знае, че ше живее само един сезон.
• Човешката голота не е сезонна.
• Човешката голота е непреходна.
• Човешката голота е съкровена.
• Пази голотата си.
• Пази откровенията си.
• Откровенията са твоята гола същност. Не я показвай всекиму.
• Под непознат поглед и голотата, и откровенията се стопяват. Стават локва.
• Всеки е снежинка за себе си.
• Снегът като колективно явление е само оптична измама.
• Щастие е да попаднеш на подобната ти снежинка, с която едновременно да падате към неизбежното.
• Хвърлиш ли веднъж кал по някого, вече никога няма да можеш да измиеш ръцете си.
• След всички думи, с които се заливаме денононощно, и речени, и писани, остава tabula rasa– бял лист.
• Не се оставяй на езика ти да те води, нито го дръж зад зъбите – той е част от мисълта ти, не от устата.
• Събувай се преди да влезеш в разговор - като мохамеданин в храма на Неговата истина.
• Почитай всеки звук, излязъл от устата на събеседника ти – той е късче одушевена душа.
• И снегът, и човешката душа са първозданно бели.
• Душата не е нищо друго, освен структура от лесно стопяеми кристали.
• Гледай на греха като на грешка.
• Вярвай в разкаянието. Особено, когато е без думи.
• Няма прошка, нито опрощение, може да има само подадена ръка на падналия.
• Всеки има право да разбира по своему разбирането, което му се оказва.
• Презри обидата.
• Презри оскърбленията.
• Презри омразата.
• Презри калта, хвърляна по теб.
• Презри завистта.
• Презри ревността.
• Презри амбициите.
• Презри подозрението.
• Презри презрението.
• Избери обичта като пъртина в преспите.
• Не се страхувай от лавините – и те са мимолетни.
• Следвай само гласа, който те води не към хората, а през хората към теб.
• Вслушвай се в думите на другите и слушай себе си.
• Пречиствай в сърцето си всичко, което чуваш и което виждаш.
• Няма чиста съвест, има чисти пътища към постигането на съвестта.
• Всяка твоя дума трябва да бъде като току-що изкъпано бебе.
• Не плюй, не заплювай, не оплювай. И не се лигави.
• Целувай само в краен случай.
• Не се кръсти без да чувстваш, че кръстът напира в гърлото ти.
• Не от злите хора се пази, пази се от чуждите.
• Плачи само в себе си.
• Няма разлика между сълзите и снега – и от двете не остава следа.
• Пътят към рая е постлан с добри думи. Пътят към ада – също.
• Няма нужда да търсим ангела в себе си, по-добре е да смиряваме дявола.
• Гази бос през бодлите на думите.
• Превръщай всяко докосване до човека, когото обичаш, в пролет.
• Всяко утро посрещай като първа пролет, всяка вечер – като начало на зимен сън.
• Снегът никога не крещи, той шепне своята болка – опитай и ти.
• Направи сърцето си твой дом – така ще можеш да живееш навсякъде.
• Направи характера си твоя крепост – така ще можеш да допускаш до себе си всички или никого.
• Превърни любовта в състояние.
• Обичта трябва да бъде като климат.
• Няма мечти, има само кули, съградени от теб, които обичаш да наблюдаваш отдалеч, без да влизаш в тях.
• Реалността – това е светът през твоите очи.
• Очилата са средство за общуване.
• Езикът с нищо не помага на общуването.
• Езикът е рожба на отчуждението и служи на отчуждението.
• Всеки е чужденец на себе си.
• Животът не е нищо друго, освен път към сближаването със себе си.
• Житейският опит е трудов стаж от мисли и чувства.
• Настроението е най-опасният и вреден водач през всекидневието.
• Природата никога не капризничи. Тя има ясни цели и затова е педантична до прецизност.
• Няма нищо случайно в природата. А в теб?
• Не имитирай природата. Не й подражавай. Само я следвай.
• Всички, които са били преди нас, са все още с нас, независимо дали ги помним.
• Не стъпвай в стъпките на умрелите. Те искат крачка встрани и напред.
• Родителите са живи паметници – стигат им поклон и букет цветя. След това всеки е сам със себе си.
• Всеки родител повтаря родителите си.
• Децата са бъдеще за себе си – за нас са само настояще.
• Опитвай се да мислиш като следващите.
• Децата са изживяли нашия живот преди да се родят.
• Не поучавай никого.
• Върху всички ни ще падне снегът на забравата. И ще поникнат кокичета.

Част ІІ: Дъжд

И да си искрен, никой няма да повярва. Затова, бъди…

Не се срамувай да се срамуваш.

Срамно е да си безсрамен.

Срамно е да си безцветен.

Позорно е да си безгласен.

Мълчанието е характер. Не всеки го притежава.

Мълчанието е мнение. Не всеки го има.

Мълчанието не е тактика, нито стратегия. То е позиция.

Пороят от думи дави преди всичко собствената ти същност.

Докато има дъжд, има и надежда.

Земята е зажадняла за човещина.

Защо с толкова трепет очакваш покълването? Сигурен ли си в това, което си посял?

Пролетните цветя не миришат. Те просто надвиват озона на зимата.

Пролетният дъжд мие лицето на вселената. Не и човешките деяния.

Приеми пролетната кал като манна небесна.

Не се опитвай да заринеш локвите на човешките постъпки. Остави ги на слънцето и времето.

Не мисли за помислите на хората – ще затънеш.

Съжалението е сантиментално убийство.

Некролозите са само информационен бюлетин.

Няма скръб, няма тъга, има болка.

Не сълзите, а дъждът, който свързва небето със земята, пречиства сърцето ти.

В сълзите не се образува дъга.

Застани надолу с главата си – така ще видиш как дъждът се качва към облаците.

Господ ли плаче с дъжда?

Да обичаш пролетта, не значи, че мразиш зимата.

Какво по-радостно от пресъхнала керемида под пороя!

Коварството на здравеца е в това, че е вечно зелено успокоение.

Не гради надежди, гради упование.

Упованието не е химера, то е къща.

Ако се уповаваш на Бог, не забравяй, че и той се уповава на теб.

Не разчитай на Бог, преди да си намерил себе си.

Бог е зависим от твоята вяра в него.

Изпълнявай Неговите десет заповеди плюс сто и десет твои. Лични.

Приемай светците като добри гости, които имат какво да ти кажат.

Не се съмнявай в Сатаната, съмнявай се в Ангела.

Не всяко падане е падение.

Луцифер значи „носещ светлина”.

Ангели са лястовичките, които още свиват гнезда под стрехите ни.

Светът оглуша от звука на вилици.

Не превръщай фотографиите-спомени в икони.

Не превръщай иконите във фотографии.

Да бъдеш монахиня, значи да се откажеш от себе си в името на егото.

Ти и егото ти сте две различни същности. Не го оставяй да надвие.

Съществувам, следователно мисля.

От доверяването до доверието има дълъг и мъчителен път.

Предаността на кучето е вярност, предаността на детето – доверие.

За да получиш вярност, трябва да гласуваш доверие.

Ревността е част от комплекса за малоценност.

Само Бог може да притежава някого. И то по негово желание. Истинското отдаване е винаги взаимно.

Красотата на любовта се разкрива не когато проникнеш в сърцето на другия, а в мозъка му.

Няма по-страшна пустиня от безразличните чаршафи на двойното легло.

Целувката е само въжен мост над пропастта на истинските отношения.

Направи така, че всяка вещ да ти говори за Другия.

Вярвай в невероятното.

„Докато смъртта ни раздели” е безсмислен шаблон – точно тя е

най-безсилна да раздели.

Когато любовта прерасне в обич, нищо не може да спре съвместното пътуване на душите.

За болката няма гроб.

Ароматът на вишневия цвят остава дълго след прецъфтяването му.

Преди да търсиш човек до себе си, намери го в себе си.

Загубата на обичания човек е като загуба на въздух.

Любовта е слепец, когото трябва да преведеш през джунглата на дните.

Никога не оголвай нервите си.

Пази дистанция дори от себе си.

Ръководи сърцето си.

Умът стига дотам, докъдето го пуснеш.

Разумът е овладян ум.

Няма безволие, има безхарактерност.

Вярата изисква воля.

Волята е безсилна без вяра.

Искрената вяра, независимо в какво, винаги е обагрена с цвета на кръвта.

Не чакай от Него повече, отколкото си Му дал.

Да се раздаваш нахалост като даваш на свинете кладенчова вода, значи бавно и мъчително да се самоубиваш.

Щадиш ли миговете, плащаш със себе си.

Остави се на времето да те прегърне.

Твоите години са твоите най-верни приятели.

Мисли за старостта като за дар, не като за милостиня.

Всяка възраст има своята зрялост.

И младостта може да бъде наказание.

Животът е сладко самоубийство.

Утрото не е по-мъдро от вечерта, а по-страхливо.

Няма ден без нощ.

Морето жадува за дъжд толкова, колкото и земята.

Стихиите се привличат, блатата – също.

Не се бой от небето, а от бездната в теб.

Не гледай откъде си тръгнал, а докъде си стигнал.

Мечтай според чергата си.

По-добре падаща звезда, отколкото паднала.

И укротените коне ги убиват.

Не обяздвай фантазията си, обязди желанията.

Сам – човек, който поставя себе си в центъра на света, а светът не го забелязва.

Само чрез другия можеш да откриеш кой си.

Да живееш само за себе си е противоестествено.

Децата не са твое продължение, те са твоето ново начало.

Дори и бебето не започва от нулата.

Както никой не избира родителите си, така никой не избира и децата си.

Забелязал ли си, че никой не забелязва никого?

Всеки мисли, че другите – това не е той.

Единствен и неповторим си не ти, а човекът, когото обичаш.

Любовният екстаз е религиозно изживяване. След него започва упражняването на религията. Щастлив е, който остава в нея.

Всяко зачатие с любов е ако не непорочно, то благословено.

Не забравяй, че човек е създал религията. Не обратното.

Изгревът е символ на надеждата, залезът – на сбъдването й.

Дъждовните капки са влюбени сестри. Бъди им брат.

Част ІІІ: Слънце*

За да оцениш малкото, трябва да познаваш многото.

Щастието може да се постигне, но не и да се осъзнае.

Истинското щастие е необяснимо.

Щастието ти се нуждае от теб. Помогни му.

Жегата, както и студът, е лъжовно време. Не се поддавай.

И златото е лъжовно. Не се поддавай.

Широко отворените очи са единственият верен поглед към света.

Житото не лъже.

Вгледай се в живота на житото. Не е ли и всяка твоя година постоянно повторение – от сеитба до вършитба?

Слънчогледът не е влюбен в Слънцето. Той само го следва.

Земният ни път е път към Слънцето. Докато изгорим.

Не отпъждай сянката си.

Понякога е по-добре да оставиш сянката ти да те води.

Не следвай съдбата си, а я гледай в очите.

Ти си само сянка на съдбата си.

Не плътта те изкушава, а самият живот.

Улови не вълната на любовта, а мъртвото й вълнение. Там е истината.

Вслушвай се в отражението в огледалото.

Ако ти не минеш през просото, то ще мине през теб.

Не свиквай. Привиквай.

Живей развълнуван.

Не пий извора. Чуй го.

Обичай залеза повече, защото той предвещава изгрев.

Луната е нощно слънце.

Падащите звезди отиват при спящото слънце.

Ангелите не плачат. Но не се и усмихват.

Не забравяй, че Утре ще бъде просто вчера вдругиден.

Годините могат да те направят по-мъдър, но по-умен – не.

Не можеш да надхитриш себе си.

Всеки от нас има своя миризма, с която се е родил и която го следва цял живот.

Любимият човек никога не мирише лошо.

Най-тежкото робство е робуването на собствения характер.

В основата на егоцентризма стои тъпотата.

Инатът е ненужно изхабена енергия.

Завистта е най-вредното късогледство.

Ревността е слепота.

Да си глупав не е наказуемо, но не е и безобидно.

Глупостта е заразителна.

И на глупавия не му е лесно.

Поставяй винаги Човека над Хората.

Душата не остарява, тя се уморява.

Най-страшните поражения на възрастта са когато похабява не тялото, а мисълта.

*ДЖУЛА: Сезоните на същността, Част І: Сняг,Част ІІ: Дъжд, Svobodata. сom, 19. 06. 2009, 14.07.2009

Следва: Част ІV – Вятър.