Boyan Obretenov Poems 2

ПОЕМА ЗА ПЛИТКАТА РЕКА

Боян Обретенов

В корените

на живота.

В началото

да бъдеш мъж

В приятелството.

В любовта.

В пътя заедно –

завинаги.

В зачеването.

Във второто влюбване.

В завръщането.

В основата

на думите.

В зародиша

на идеите.

В избрания избор

на поведението.

В страха

от белия лист.

В почитанието

към него.

В уважението

към ближния.

В обичта

към чуждия.

Реки.

Изригващи

и преминаващи.

Вечност

в мимолетието,

мимолетни

като вечността.

Идват

предопределени.

Отминават

предопределени.

Не от теб.

Твоят дял

е нула.

Реката

те има.

Реката

живее чрез теб.

Удавнико

несъстоял се,

разбра ли,

че изпълняваш

нейната воля?

На извор си роден,

не виждаш извора.

Не чуваш

громола на тази,

която те е донесла

и която ще те отнесе.

Реката е съдба.

Съдбата е река.

„Потопи ръката си

в нея,

тя е тази,

която идва,

и тази,

която си отива,

тя никога

не е еднаква” –

казва Леонардо.

Сега разбрах,

че само

в мигове

живях.

В течение

без брегове.

Във водопад

без дъно.

Илюзия бе

всеки бряг.

Измама –

пясъчният плаж.

А котвите,

които хвърлях,

са кухи

шамандури.

Добре!

Въртоп

да бъде

името

на моята орис.

Въртоп

да бъде

моят Бог.

Не исках

бентове.

И мразех

язовири.

Залъгвах се

с морето,

забравил,

че то ще бъде

мъртво

без реките.

На сушата

напипвах

само змии,

които

внимателно

прескачах.

С гущериге

бях приятел.

От жабите

се учех

на любов.

В реки

от блато.

Сънувах

детелини

и сигурен бях,

че те са

моето ложе.

Сред пуха

на глухарчетата,

като в райски облак,

долавях

пулса на реката.

Подземният й бяс

кипеше в мен

и мислех си

понякога,

че може

да съм нейна рожба,

но тъй и не видях

очите й.

Сега

те са

пред мен.

Пред теб са.

Виж ги.

Река на твето създание.

Река на твoето предназначение.

Река на твoето обричане.

Река на твоите страсти.

Река на твоето неучастие.

Река на твоите грехове.

Река на твоето безгрешие.

Река на твоята плът.

Река на твоята мисъл.

Река на твоя път.

Река на твоята безизходица.

Река на твоите творения.

Река на твоето безплодие.

Залива,

без да

напоява.

Бучи

в неясна

и неточна

гама.

Пени се

ту като вишнев цвят,

ту като пералня.

Подрива

скали,

които никога

не падат.

Създава

заливчета

на Луната,

оставащи

недостижими.

Нима

не я усещаш?

Блести

от тиня.

Изгаря те

от жажда.

Обръща се

сама

срещу

течението си.

Река с водопади

към небето.

С вирове

като от Ада

кръгове.

С вълни

от умиращи риби

и с безплодни

подмоли.

Прегърни

това чудовище,

молещо

за укротител –

за да го изяде.

Хвърли се

в тази бездна,

копнееща

за мост –

за да го срине.

Остави се

на тази стихия,

очакваща

преграда –

за да я помете.

Тя ме е носила.

Тя ме е въртяла.

В нея са възрастите ми,

годините,

дните и часовете.

До секундата.

В нея са нощи,

останали без утро

и дни,

недочакали свечеряване.

В нея са вечери

като разсъмване

и сутрини като възкресение.

Несбъднати недели

и плодоносни петъци.

Непразнувани Коледи

и празници в делника.

Възторжени залези

и пропуснати изгреви.

Усмихнати зими

и неосъществени пролети.

Цвят без плод

и плодове без цъфтеж.

Лъжи без измама.

Измама без лъжи.

Клетви без кръв.

Кръв без жертвоприношение.

Вярващи думи.

Неверни мисли.

Рогати богове.

Сатани-херувими.

Реката.

Реката без знайна логика,

без видими правила,

без разбираеми закони.

Реката без русло.

Но с една посока.

Плитчината.

Виж се

след всичко

преминато,

прегазено,

преплувано.

Стоиш

в реката.

До глезените.

Боже,

да беше

поне

до колене.

x x x

Плитка е, плитка е тази река.

Но дълбоката – тя ме очаква.

.................